Борис Христов навършва 76 години. Няма да го видите да дава интервюта или да коментира обществени процеси, или поне няма да е често. Вместо него говорят стиховете, които издава, и хората, които пишат за тези стихове. Говорят вместо него и наградите Борис Христов получи Вазовата награда за цялостно творчество.
Завършил е българска филология във Велико Търново и е работил като учител и журналист. Дебютът му в литературата е през 1975 г., когато с още двама автори се появява в сборника „Трима млади поети“. Две години по-късно издава първата си самостоятелна стихосбирка „Вечерен тромпет“. И макар изданието да е съвсем легално, търсенето надминава многократно предлагането – стиховете на Христов се печатат на машина под индиго и се разпространяват из училищата, сякаш става дума за някаква забранена поезия.
„Вечерен тромпет“ претърпява и второ издание през 1979 г. „в тираж от 3200 бройки, нещо немислимо за дебютна стихосбирка по това време“, пише в наши дни изследователят на българската литература Пламен Дойнов, за когото Христов е „некоронованият властелин“ на българската поезия в края на 70-те и началото на 80-те години.
Той е на върха на славата, когато издава стихосбирката „Честен кръст“ (1982) и романа „Бащата на яйцето“ (1987), по който Анри Кулев по-късно снима едноименния филм. След падането на режима Христов издава поне още 8 книги със стихове и проза, но прави това вече от Лещен, където живее със семейството си. За него са писани книги и дипломни работи, провеждани са кръгли маси за творчеството му.
През 2010 г. той отказва ордена „Кирил и Методий“ Първа степен, като обяснява в писмо до тогавашното правителство, че това противоречи на неговото „решение от времето далеч преди промените в България – да не приема държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната“.
Христов приема други награди – Наградата за хуманитаристика „Богдан Богданов“, в памет на проф. Богдан Богданов, присъдена от НБУ. Наградата има парично изражение, но той я дава като стипендия на студент от университета.
Отскоро Борис Христов е и в програмата по литература за 12-и клас. Списъкът с признания може да бъде продължен, но надали го интересува. Поне такова впечатление е оставил у читателите си. Но ето какво би оценил със сигурност – препечатването на онова стихотворение, в което всяко борбено поколение успява да се огледа. Ето го цялото:
Пак ще живея – една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите…
Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите – двама по двама.
Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели –
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.
И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида –
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш – няма кой да го види.
Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи –
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..
Но свършва живота, ще прекипи като сода –
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: „Аз викам.“
Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
„Това е стена!“ И нищо друго.
Жест
Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,
разместваш въздуха
на цялата вселена.
Човекът влезе в братството на камъните,
За да ги разедини, като едни от тях нарече скъпоценни,
И така, дарявайки ги с власт, пося враждата…
И опръска с кръв Каменоломната.
…
Все по-често земните недра използват Камъка
За бързоходец, който да съобщи на хората,
Че вече е на свършване и може скоро да пресъхне
Кладенецът на Търпението…
Самотният човек
Той има белег на челото си и сяда винаги накрая.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
art-twig.bg
