От „Закуска на тревата“ до „Олимпия“, изящните революции на Едуард Мане (Видео)

Музеите винаги са ме докарвали до отчаяние. Винаги съм дълбоко потиснат, когато отида и видя колко окаяно изглеждат картините. Наоколо се разхождат пазачи и посетители. В портретите просто няма живот…“, това казва пред свой приятел френският художник импресионист Едуар Мане.

„Една картина е готова, когато съм нарисувал дупето на някоя жена така, че да ми се иска да го пипна.“ Роден е в Париж на днешната дата в далечната 1832 година. Син е на Огюст Мане, чиновник в министерството на правосъдието, и Йожени Дезире Фурние, дъщеря на дипломат. Мане има знатен произход и образовани родители, но при цялото му уважение към тях той упорито се съпротивлява на желанието им да направи кариера като юрист.През 1839 г. Едуар Мане е изпратен в пансион, а между 1844 и 1848 г. учи в колежа Ролен, където се запознава с Антонин Пруст.Между 1850 и 1856 г., след като не го приемат в армията, Мане учи при художника Томас Кутюр. Прекарал при него 6 години в изучаване на законите на композицията и рисуването. В свободното си време копира платната на старите майстори в Лувъра. Мане посещава Бразилия, Германия, Италия и Нидерландия, Испания, Англия. През това време особено влияние му оказват картините на нидерландския художник Франс Халс и испанците Диего Веласкес и Франсиско Гоя.

Дълги години не получава признанието на критиците, но и той не спира да провокира френското общество. През 1882 заболява от сифилис, ампутират му крака и 11 дни по-късно на днешната дата умира.

Роден в Париж  в далечната 1832 г., той е най-големият син на Огюст Мане, висш служител в Министерството на правосъдието, и Йожени Фурние, дъщеря на дипломат.

Мане можел да стане преуспяващ адвокат, както неговият баща горещо желаел, но благодарение на неговата артистична майка и на вуйчо му Едмонд Фурние, голям познавач в областта на изкуството, правото било отхвърлено като идея. Петнадесет годишният Мане и приятелят му Антонен Пруст получават специална подготовка по рисуване в престижния колеж “Ролен”. На 16 години Мане се опълчва срещу баща си, който искал да го запише в Юридическия факултет. В крайна сметка стигат до известен компромис и той се насочва към армията. След като на два пъти се проваля на изпитите във Военноморското училище, баща му склонил да задоволи артистичните му заложби.

Мане избира да учи в едно от най-прочутите ателиета на Тома Кутюр („Римляните през периода на упадък“), където остава от 1850 до 1856 г. Въпреки някои фриволности, които той проявява, е много задължен на Кутюр – противник на академичния стил и ограниченията. Тук Мане усвоява съвършеното владеене на техниката и дълбокото разбиране на старите майстори, за да остави своя еволюционен отпечатък.

През януари 1852 г. Сузане Леенхоф, учителка по пиано, му ражда син, наречен Леон. Първоначално Сузане, подобно на много други любовници и куртизанки, е настанена в отделен апартамент, очаквайки мига, в който ще може да се появи в светските кръгове.

След като напуска ателието на Кутюр, Мане предприема обиколка из Холандия, Германия, Австралия и Венеция, посещавайки музеи и учейки се от стари майстори. През 1959 г. той за първи път се представя в Салона с „Пиещият абсент“. Картината е отхвърлена безцеремонно, оценена като безнравствана и вулгарна. Само Делакроа застава зад него. Следващата година Мане се запознава с поета и критика Шарл Бодлер („Цветя на злото“). След „Пиещият абсент“ и сблъсъка с уникалния декадент Бодлер, в творбите си той избягва образи, олицетворяващи разпада в най-грозия му вид. Вълнува се от проникновената критика на поета по отношение на изкуството в търсене на „художника на модерния живот“. Младежкият интерес на Мане към политиката не отслабва и през целия си живот той внимателно следи актуалните събития („Екзекуцията на император Максимилиан“).

Мане престъпва морала на деня, изобразявайки гола млада жена до двама спретнато облечени в рединготи мъже в сцена на открито с неутралното заглавие „Закуска на тревата“. Погледът на жената, в който липсва смущение, и откровеният реализъм не са просто остроумна пародия на класическото изкуство. Това, сякаш казва Мане, са боговете и богините на нашето време и те са не по-малко достойни за нашето внимание.

След „Закуска на тревата“ (1863 г.) художникът постоянно е на нож с авторитетите в изкуството и политиката. Обвиняват го в непочтителност спрямо осветените от времето благородни теми, осъждат неговия непосредствен, рязък маниер на рисуване и трактовка на цветовете. Изкуството му било в авангарда на модерното и разчупило границите на общоприетото.

Мане, по думите на Пол Сезан, просто бълва боите, сякаш опиянен от божествената възможност и от нейното безграничие. Той се нахвърля върху своето време, но не за да го изобличи или да го документира, а за да го превърне в обект на една нова изобразителна форма. Запазвайки класическата гама на цветовете, Мане действа като самата природа – представя пред очите ни раждането на нещо вечно, което ще съществува независимо от мрака или светлината, дори и от нас самите. В деня на погребението на Мане, Дега възкликва: „Той бе по-голям, отколкото всички ние сме предполагали“.

art-twig.bg