Хората-архипелази в литературата и в живота като цяло са малко. Те умеят да свързват хората чрез думите и действията си. Един от тях беше поетът Гриша Трифонов, който си замина на днешната дата преди 6 години, малко след 60-годишния си юбилей. Присъствието му обаче е съхранено.
АРХИПЕЛАГ
Така не ми отива да съм остров. Да спят аборигенчета под палмите кокосови, да ме обхождат с лодки – издълбавки, рибета пъстри да ловят коралите. Да бъда обозрим от птичи поглед, да нямам площ за всичките сезони, полята ми да бъдат резедави кърпички, а планинките ми – със обли връхчета.
Не мога да съм остров. Да ме стягат чепиците и да ме лазят крабове, а от очите ми поточета да тръгват, които няма как в реки да се превърнат. Нещастни темзи! Колко ми е скулата? Хайверът ще умре на сиви купища. А никакви пъстърви в тъмни подмоли, и никакви мостове, петолъчки, еднорози.
Не мога повече да бъда остров! Затуй подводните ми сухожилия и кости ще се възправят сред беззъбите акулки – полупотъналите атлантиди да събудят. Да се прегърнем с тях, ръце да си целунем, „Заклех се!“ – да речем над сплетените новолуния, от островните ни безсъници и хлипове да се родят Химн, Знаме, Устав, Библия.
И щом не ни е дадено да бъдем материци, да ни пресичат откъм юг на север птиците, да ни облитат братя райт с развети флагове, ще сме поне частици от Архипелага. Тогава даже и от Божи поглед ще станат видни всички наши промисли, аборигени, папагали, заливи, и пълнолуния, и изгреви и залези.
„Лятото“ се превърна във визитка на талантливия поет…
ВСЯКА САМОТА МЕ СТЯГА В РАМЕНЕТЕ
Живях с години до прозореца. През него виждах тъмните върби край къщата, нататък пътя през полето – към реката, която просто идва и си тръгва, оставяйки ми бряг, вода и мост. И тъмнината оттатък моста.
Така живях. А самотата пристигаше отнейде всяка вечер, изтриваше краката си и влизаше при мене, в стаята с прозореца. Допиваше ми виното, допушваше последната цигара и ми казваше: „Заспивай вече. Няма страшно, тук съм!“
Прозорец беше всичко. И върби. И бряг. И мост към тъмнината. Ала веднъж ми рече самотата: „Омръзнахте ми всичките! До смърт! Ако не дойда утре – кой си ти, какво си?“
Прозорецът е същият. И аз. Реката все така пристига и си тръгва. Но чувам – самотата вие като пес пред портите ми, заковани с глухи гвоздеи. За нещо моли, стене, настоява…
Мълча и си допивам виното, допушвам сам последната цигара.
И виждам: няма самота, която да ми е по мярка.
Елегия за гара Карнобат
На Камелия Кондова
Единствено през гара Карнобат минаваше тогава пътят за Морето. Ала ония карнобати бяха други. Други. Там пристигаха в зори локомотивите като ефрейтори, въздъхваха дълбоко и заспиваха. На трийсет километра от морето. Или поне притваряха клепачи, а бяла пара тихо се процеждаше през многобройните пробойни на техните души чугунени. Заслужен беше краткият им отдих – нали доведоха колоната от Пловдив, Варна, гара Комунари… чак до тука. Сега да съмва колкото си ще. Сега да идват ЖП-гълъбите мазни, да носят в човките си блага вест: „Отвори гаровата баничарница!!!“ Но тихо, тихо, черни ескадрили! Да не събудите ефрейторите полуживи!.. Тях ги събуждат морските им братовчеди със своите безжалостни сирени, когато тръгват към Новоросийск. Към Дарданелите и Гибралтар, Добра Надежда. От Карнобат им отговаряха локомотивите! От Карнобат им отговаряха локомотивите! (И аз. Но колко глас съм имал в Седемдесетте, че да сбера в едно локомотив и кораб?) Един от всички все пак стигаше в Бургас, на крачка от заветното пристанище. На крачица! И натоварил черни като него хора, поемаше назад – към Карнобат. За да ме вземе: няма лято, в което да съм стигал до Морето. Оттам – през югоизточната суша – към Пловдив, гара Комунари, Харманли… Към зимния копнеж по карнобатите.
