Connect with us

БулевАРТ

Гриша Трифонов: И виждам: няма самота, която да ми е по мярка…(Видео)

Публикувана

на

Хората-архипелази в литературата и в живота като цяло са малко. Те умеят да свързват хората чрез думите и действията си. Един от тях беше поетът Гриша Трифонов, който си замина на днешната дата преди 6 години, малко след 60-годишния си юбилей. Присъствието му обаче е съхранено.

АРХИПЕЛАГ

Така не ми отива да съм остров.
Да спят аборигенчета под палмите кокосови,
да ме обхождат с лодки – издълбавки,
рибета пъстри да ловят коралите.
Да бъда обозрим от птичи поглед,
да нямам площ за всичките сезони,
полята ми да бъдат резедави кърпички,
а планинките ми – със обли връхчета.

Не мога да съм остров. Да ме стягат
чепиците и да ме лазят крабове,
а от очите ми поточета да тръгват,
които няма как в реки да се превърнат.
Нещастни темзи! Колко ми е скулата?
Хайверът ще умре на сиви купища.
А никакви пъстърви в тъмни подмоли,
и никакви мостове, петолъчки, еднорози.

Не мога повече да бъда остров!
Затуй подводните ми сухожилия и кости
ще се възправят сред беззъбите акулки –
полупотъналите атлантиди да събудят.
Да се прегърнем с тях, ръце да си целунем,
„Заклех се!“ – да речем над сплетените новолуния,
от островните ни безсъници и хлипове
да се родят Химн, Знаме, Устав, Библия.

И щом не ни е дадено да бъдем материци,
да ни пресичат откъм юг на север птиците,
да ни облитат братя райт с развети флагове,
ще сме поне частици от Архипелага.
Тогава даже и от Божи поглед
ще станат видни всички наши промисли,
аборигени, папагали, заливи,
и пълнолуния, и изгреви и залези.

„Лятото“ се превърна във визитка на талантливия поет…

ВСЯКА САМОТА МЕ СТЯГА В РАМЕНЕТЕ

Живях с години до прозореца.
През него виждах
тъмните върби край къщата,
нататък пътя през полето –
към реката,
която просто идва и си тръгва,
оставяйки ми бряг, вода и мост.
И тъмнината оттатък моста.

Така живях.
А самотата
пристигаше отнейде всяка вечер,
изтриваше краката си и влизаше
при мене, в стаята с прозореца.
Допиваше ми виното, допушваше
последната цигара
и ми казваше:
„Заспивай вече.
Няма страшно, тук съм!“

Прозорец беше всичко.
И върби.
И бряг.
И мост към тъмнината.
Ала веднъж ми рече самотата:
„Омръзнахте ми всичките! До смърт!
Ако не дойда утре –
кой си ти, какво си?“

Прозорецът е същият.
И аз.
Реката все така пристига и си тръгва.
Но чувам – самотата вие като пес
пред портите ми, заковани с глухи гвоздеи.
За нещо моли, стене, настоява…

Мълча
и си допивам виното,
допушвам сам последната цигара.

И виждам:
няма самота,
която да ми е по мярка.

Елегия за гара Карнобат

 

На Камелия Кондова

Единствено през гара Карнобат
минаваше тогава
пътят за Морето.
Ала ония карнобати бяха други.
Други.
Там пристигаха
в зори локомотивите
като ефрейтори,
въздъхваха дълбоко
и заспиваха.
На трийсет километра от морето.
Или поне притваряха клепачи,
а бяла пара тихо се процеждаше
през многобройните пробойни
на техните души чугунени.
Заслужен беше краткият им отдих –
нали доведоха колоната
от Пловдив, Варна, гара Комунари…
чак до тука.
Сега да съмва колкото си ще.
Сега да идват ЖП-гълъбите мазни,
да носят в човките си блага вест:
„Отвори
гаровата
баничарница!!!“
Но тихо, тихо,
черни ескадрили!
Да не събудите ефрейторите
полуживи!..
Тях ги събуждат
морските им братовчеди
със своите безжалостни сирени,
когато тръгват към Новоросийск.
Към Дарданелите
и Гибралтар,
Добра Надежда.
От Карнобат им отговаряха локомотивите!
От Карнобат им отговаряха
локомотивите!
(И аз.
Но колко глас съм имал в Седемдесетте,
че да сбера в едно локомотив и кораб?)
Един от всички
все пак стигаше в Бургас,
на крачка от заветното пристанище.
На крачица!
И натоварил черни като него хора,
поемаше назад –
към Карнобат.
За да ме вземе:
няма лято,
в което да съм стигал до Морето.
Оттам –
през югоизточната суша –
към Пловдив,
гара Комунари,
Харманли…
Към зимния копнеж
по карнобатите.

art-twig.bg

Advertisement

Facebook

Календар

декември 2021
ПВСЧПСН
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031