Бодлер: Любовницата е бутилка с вино, съпругата е бутилка от вино…

Шарл Бодлер е роден на днешната дата преди 200 година, в Париж в семейството на виден сенатор по времето на Наполеон, в което царят пуритански нрави.

1855 г.

Баща му си отива от този свят, когато Бодлер е на 6 години. Бодлер получава образованието си в Лион(1831-1836) и Париж (1836-1839).

През следващите години Бодлер води нередовен живот, като се смята, че по това време се разболява от сифилис. За да го вкарат в правия път, настойниците му го изпращат на пътешествие до Индия. След завръщането си в Париж Бодлер е вече пълнолетен, но продължава екстравагантния си живот и, тъй като е заплашен от разорение, семейството му поставя имуществото му под попечителство. През този период той се запознава с мулатката Жана Дювал, връзката с която продължава до края на живота му.

През 1845 и 1846 г. Бодлер публикува критични прегледи на съвременното изкуство, които привличат внимание със смелостта на обявените възгледи. Той взема участие в Революцията от 1848 и за известно време се интересува от политика, но възгледите му преминават през анархизма на Пиер-Жозеф Прудон, историята на „Raison d’Ėtat“ на Джузепе Ферари до ултрамонтанската критика на либерализма на Жозеф дьо Местр.

Междувременно финансовите затруднения на Бодлер се засилват, особено след фалита на неговия приятел и издател Огюст Пуле Маласис през 1861 г. През 1864 заминава за Брюксел, където се надява да продаде правата за своите произведения. През този период, освен пристрастеността си към опиума, той започва и да пие много. През 1866 г. получава удар, вследствие на който е парализиран. Последните две години от живота си прекарва в санаториуми в Брюксел и Париж, където умира през1867 г.

Сред другите произведения на Бодлер са „Малки поеми в проза“ („Petits Poèmes en prose“), поредица критически статии, включени в „Pays, Exposition universelle“, изследвания на творчеството на Гюстав Флобер, Теофил Готие и Оноре дьо Балзак, статии в сборниците „Poètes francais“ и „Les Paradis artificiels: opium et haschisch“.

В средата на 40-те години Бодлер се запознава с работите на Едгар Алън По, които му правят силно впечатление. Почти до края на живота си той превежда на френски негови произведения.

Той е първият европеец, който съпоставя виното и дрогата в естетически и етически ракурс. Бодлер умира едва 46-годишен, след като в младите си години е познал отблизо и в обилни дози трите най-могъщи форми на опиянение – дрогата, алкохола и секса. Заради последната от трите страсти в края на живота си е страдал от тежък сифилис, а с първите две е свързано неговото може би плодотворно, но в същото време болезнено нервно разстройство. Можем единствено да гадаем дали от опиума или от алкохола са родени стиховете:

„Из мозъка ми броди котка

като из свой апартамент.“

Освен шумно преследвания поетичен сборник „Цветя на злото“ и десетина забележителни естетически студии, които приживе са направили известността му по-малко скандална, Бодлер е оставил и три пространни есета, посветени на дрогата – „Поема за хашиша“, „Опиоман“ и „Виното и хашишът като средства за разширение на личността“. В трите текста без грам свян и стеснителност той описва психологическото въздействие на опиума и хашиша, внимателно изследва проникването на отровите в гънките на мозъка и образите, които те пораждат – „хармония в най-очарователна форма“ и „мигновено овладяване на рая“, според собствените му изрази. Заради тези съчинения днес някои са склонни да го смятат за апологет на наркотиците, но това не е нито точно, нито справедливо, защото всеки път след описанията на насладата от опиума следват също така детайлни и проникновени описания на терзанията, предизвикани от наркозата, в която според Бодлер гори „огъня на едно лъжливо щастие и лъжливо просветление“. Той не пропуска да напомни, че дрогата е коварно огледало, което пробужда само онова, което човек действително крие в себе си и което би могъл да открие и достигне и без нея, т.е. посягането и отдаването на дрогата в крайна сметка е акт на малодушие. „Хашишът като всички самотни наслаждения прави човека безполезен за обществото и подбужда към постоянно самовъзхищение.“

Майка му и вторият й съпруг успяват да поставят имуществото му под попечителство под предлог, че неразумно изразходва средствата, останали от баща му. С това го обричат на полугладно съществуване. Бодлер започва усилена работа над поетичната си книга – „Цветя на Злото“.

През този период той се запознава с мулатката Жан Дювал, която присъства в живота му почти до края.

През 1857 г. Бодлер публикува своята първа и най-известна стихосбирка „Цветя на злото“ („Les fleurs du mal“). Тя е издадена от неговия приятел Огюст Пуле Маласис, който наследява печатница в Алансон.

Книгата се посреща с неодобрение от критиката и широката публика. Основните теми – сексът и смъртта, скандализират обществото, което дамгосва стиховете като неблагоприлични. Бодлер, издателят и печатарят му са съдени за нарушаване на обществения морал. Стихосбирката е преиздадена през 1861 г. с допълнения.

Освен отричания поетичен сборник „Цветя на злото“ и десетина естетически студии, Бодлер е оставил и три есета, посветени на дрогата – „Поема за хашиша“, „Опиоман“ и „Виното и хашишът като средства за разширение на личността“.

В тях той описва въздействието на опиума и хашиша върху психиката, изследва влиянието на отровите върху мозъка и описва образите и усещанията, които те пораждат с определения като като напр. „хармония в най-очарователна форма“ и „мигновено овладяване на рая“.

Но Бодлер описва и терзанията, предизвиквани от наркотиците – „огъня на едно лъжливо щастие и лъжливо просветление“.

Интересно е сравнението, което прави великият познавач на „отровите“ между виното и хашиша:

„Виното въздига волята, хашишът я парализира. Виното укрепва физическите сили, хашишът е инструмент за самоубийство. Виното прави човека добър и общителен, хашишът го дърпа към уединение. Виното, иначе казано, е трудолюбиво, а хашишът по същество е лентяй. Защо в крайна сметка да работиш, да ореш, да пишеш, да произвеждаш нещо, щом можеш да попаднеш в рая и без никакъв труд? Най-сетне, виното е предназначено за хората, който работят и които са достойни да го пият. Хашишът принадлежи към самотните наслаждения, той е създаден за презрените безделници. Виното е полезно и плодотворно. Хашишът е безполезен и опасен.“

В1863 г.

Полужив, изтощен от наркотиците и пагубния си начин на живот, от борбата със сифилиса, майка му го завежда в Париж и го настанява в болница, където го посещават много негови приятели.

Мулатката Жан Дювал не се появява в последните му дни, отдавна тя го трови с упреците си, че не може да я издържа материално.

Поетът издъхва в ръцете на майка си на 31 август 1867 година, която няма представа, че несретният й син ще се превърне в гордост за цяла Франция.

Представяме ви цитати от поета:

„Харесва ми Вагнер, но моят тип музика е звукът от котка, провисена за опашката през прозореца, опитваща се да се хване за стъклото с нокти“

„Всеки здрав човек може да изкара два дни без храна. Но не и без поезия“.

„Светът се върти около неразбирателството“.

„Има само три същества, достойни за респект – свещеникът, войникът и поетът. Да знаеш, да убиваш, да създаваш“.

„Любовницата е бутилка с вино, съпругата е бутилка от вино“.

„Какво е изкуството? Проституция!“.

„Единствен Бог може да управлява без да съществува“.

„Танцът разкрива всичко мистериозно, скрито в музиката. Танцът е поезия с ръце и крака“.

„Всички сме родени, белязани от злото“.

„Всеки, който знае как да забавлява, има правото да говори за себе си“.

„От утробата на изкуството е родена критиката“.

„Откъдето и да идваш, Рая или Ада, какво значение има, о, красота!“

„Винаги съм се чудел на това, че на жените е позволено да влизат в църквата. За какво могат те да говорят с Бога?

„Да работиш не е толкова скучно като да се развличаш.“

„Животът е болница, в която всеки пациент мечтае да се премести на друго легло.“

„Красивото винаги е странно.“

„Да правиш любов означава да копнееш да влезеш в другия, а творецът не излиза никога от себе си.“

„И мъдрите, и пройдохите мислят за удоволствието и всеки тича към избраното от него кътче, за да изпие чашата на забравата.“

„Гениалността не е нищо друго, освен повторно уловената младост.“

„Силният предугажда брат във всичко силно и вижда свои чеда във всичко, което се нуждае от закрила или утеха.“

„Системата е един вид проклятие и ние сме принудени постоянно да се отричаме от нея.“

„Малцина имат право да царуват, защото малцина са обладани от голяма страст. А тъй като днес всеки иска да царува, никой не умее да управлява себе си.“

СТИХОВЕ

Танцът на смъртта

На Ернест Кристоф

С осанка горда и надменна — като жива! —
с воал и ръкавици, прегърнала цветя,
с екстравагантен вид — кокетка костелива,
нехаеща пред всички, и днес напомня тя.

По-тънка талия видял ли си на бала?
Тя с царствената рокля — преливащ водопад —
прикрива мършав крак, но ловко е подала
пантоф с помпон, разцъфнал като разкошен цвят.

А рюшът, заиграл край ключиците криви,
тъй както млечен ручей пълзи между скали,
свенливо погледи, усмивки похотливи
от прелестите мрачни се мъчи да свали.

Дълбоките очи са две гнезда на мрака
и черепът, нагизден от някакъв цветар,
полека се тресе, забучен на гръбнака.
О, как небитието ни смайва с трескав чар!

Мнозина в тоя свят посрещат те с насмешки,
не виждат те докрая — пияни от плътта —
безименния шик на костите мъртвешки.
Но ти, огромен скелет, за мене си мечта!

Реши ли да смутиш с ужасните гримаси
житейския ни празник? Или сред тая гмеж
на пиршеството на Насладата дошла си,
пришпорвана жестоко от някой стар копнеж?

Нима с цигулките и пламналите свещи
мечтаеш да прогониш ехидния кошмар
в буйни оргии духа да отървеш ти
от онзи ад, разпалил в сърцето ти пожар?

Бездънен кладенец на глупостта позната!
О, тая вечна колба с хилядолетна скръб!
През разкривената решетка на ребрата
усойница съзирам — с оголен хищен зъб.

Боя се — вярвай ми, на вятъра отива
и твоето кокетство със странния си стил;
за смъртните сърца ли са шеги такива?
Единствено храбрецът от ужаса би пил!

Очите бездни са, със страшни мисли пълни;
усмивката ти вечна от тридесет и два
блестящи зъба към танцьора хвърля мълнии —
готов да заповръща, с размътена глава.

Но кой не е летял със скелет — в танца слети,
и кой не се е хранил от гробищата, кой?
Какво са дрехи и парфюми, тоалети?
Гнусливият си мисли, че най-красив е той

Ти, баядерко, ти, развратнице безноса,
на тия запъхтени танцьори, на гмежта
кажи: „И червила, и пудри за какво са,
о, скелети под маска? Как чувствате смъртта,

о, антиноевци презрели, беловласи
ловласовци и денди с увяхнали страни,
вас танцът на Смъртта ви люшка във властта си
и ви влече към нови, неведоми страни!

Стада от смъртни в бяг се носят, гмеж безрода —
от ледената Сена до пламналия Ганг! —
не виждат ангела, през страшна дупка в свода
като мускет тръбата насочил в тая сган.

Под слънцето навред, където те намира,
Човечество нещастно, приветства те Смъртта
и често, като теб ухаеща на миро.

Еавтонтиморуменос

На Ж. Г. Ф.

Без ярост аз ще те ударя,
като месар — без гняв, без вик!
Като Мойсей — скалата, в миг
да бликне в моята Сахара

жив извор — чистите сълзи,
които мъката изцежда;
и тъй копнежът ми с надежда
ще полети — да се срази

с вълните — кораб в океана;
а там в духа ми изтерзан
ще глъхнат като барабан
плачът ти, болката набрана!

Не съм ли аз фалшив акорд
в една божествена симфония,
заради алчната Ирония,
разяждаща духа ми горд?

Той в мен стаен е — моят крясък!
Отрова черна блика в мен!
Мегера хващам в своя плен
аз, огледалото без блясък.

Аз ножът съм — но и кръвта,
трупът съм аз — но и гробарят,
аз бузата съм — и шамарът,
и гвоздеят съм — и дланта!

Аз сам вампир съм за душата
и съм отритнат като тях —
на всичко гледащи със смях,
но без усмивка на устата!