Виктор Пасков: Love, Love, Love! Въпреки живота – всичко е любов!

Казват, че хората се делят на такива, които са чели Виктор Пасков и други. Освен „Балада за Георг Хених“, която му носи огромен успех, Пасков е автор и на книгите „Невръстни убийства“ (1986), „Ций Кук“ (1991), „Германия – мръсна приказка“ (1992), „Алилуя“ (Събрани произведения, 2001), „Аутопсия на една любов“ (2005), „Гледната точка на Гоген“ (2008). По негови сценарии са заснети филмите „Ти, който си на небето“, „Индиански игри“, „Пльонтек“, „Духове“.

Роден е в София на 10 септември 1949 година. По спомени на приятели, той е „мил, добър, много влюбчив, самоотвержен, предан, същевременно и скандален. Скандалите, които правеше, до голяма степен се дължаха не само на алкохола, а и на неговото изострено чувство за справедливост“.

„Като всеки бохем, когато беше на градус, закачаше момичетата в писателското кафене, но само след няколко часа вече не помнеше имената им и ги наричаше „Маргарита”. Повечето от тях, разбира се, не оставаха възхитени и после избягваха компанията му“ – разказва литературният историк Лъчезар Ганев.

Голямата му любов е музиката, завършва консерватория в Лайпциг и до 1980 година работи в Германия като композитор, джазмен и музикален критик. Малко известен е фактът, че е пял като бас баритон 12 години по най-големите оперни сцени в Европа. Но не и у нас. У нас до 1987 година е музикален редактор към Агенция „София прес“, след това е редактор и кинодраматург в Студия за игрални филми „Бояна“.  В периода 1990 – 1992 живее в Париж, а през 1995 година става директор на Българския културен център в Берлин. През 1998 година напуска поста със скандал. През 2002-ра обаче отново е директор на Културния център в Берлин, но само две години по-късно е уволнен дисциплинарно. Животът му преминава в търсене, завръщане, колебание, конфронтации. Непрекъснато е забъркан в някакъв скандал. Животът му приключва в Берн, на днешния ден, 16 април, през 2009 г., няколко месеца преди да навърши 60 години от рак на белите дробове.

„Спомням си, че веднъж на въпроса защо винаги се връщам в България, отговорих: за да имам възможността да я напусна отново. После разбрах, че този парадокс е далеч от истината. България не може да я напуснеш. Където и да идеш, ти ще си създадеш твоите 4 квадратни метра България.“ – казва Пасков в интервю от 2001 г. за в.“Сега“. Затова и е погребан в България, която сякаш все още не се е научила да го приема такъв, какъвто беше – скандален, различен, искрен и ужасно справедлив.

2. „Всички болести са от нерви. Само триперът е от любов.“ – из „Аутопсия на една любов“

3. „А колкото до любовта… трябва да приемеш, че тя преди всичко е болка. Дълга, дълбока, постоянна болка, която се понася с безкрайно смирение и търпение. Много повече страдание, отколкото удовлетворение.“ – из „Аутопсия на една любов“

4. „Шампанското е коварно питие. След втората чаша внезапно се оказваш пред третата бутилка. В мозъка ти пукат мехурчета. Фантазията ти работи като прахосмукачка. Всмуква целия околен боклук, а ти имаш чувството, че ядеш орхидеи.“ – из „Аутопсия на една любов“

5. „Нещата са временни! Всъщност всичко е временно, затова всеки опит да се запечатa един красив миг, едно талантливо изпълнение, един впечатляващ образ… е единственото нещо, заради което животът си заслужава.“ – из „Аутопсия на една любов“

6. „Жените имат нужда от три неща – опорна точка, сигурност и любов.“

7. „У жената ценя кокетството, тя трябва да е стопроцентова жена и затова трябва да е на първо място кокетна, това е много симпатично качество. У един мъж ценя доблестта.“

8. „Не завиждам никому, за нищо. Ех, да, на хората с много свободно време.“

9. „Човек не може да се адаптира в собствената си страна, по-добре да приеме действителността на друга.“

10. „Плаши ме огромният въпрос за смъртта. Това, което не разбирам, това ме плаши.“

 Ето една малка част от светлината, която ще ви озари от страниците на „Балада за Георг Хених“.

„Дали, след като напусне този свят, човек продължава да живее в съзнанието на другите? Дали — както красиво е казано — духът на майстора се преселва в неговите ученици, а изкуството му — в тяхната памет и дело.“

„Но ти, Георг Хених, щастлив ли си бил? Защо не си се завърнал в родната Чехия, при брат си Антон, за когото си ми разправял толкова много? Там, около потомствения замък, е имало зелени ливади, буйни коне са препускали по зелените ливади, тънка миризма на явор и лак се е носела в твоето ателие, където тихата Боженка те е гледала с любов, и какво от това, че сте нямали деца, когато на твоите цигулки са свирели в цяла Европа?“

„Това бе първата ми среща с него. Видяхме се отново след пет години. През цялото време аз често се сещах за стареца — нали всеки ден държах цигулката му в ръце. Спомням си мазето, иконите по стените, двата тезгяха. Боженка и най-много вълшебника гном с топлите ръце, които драскат, превитото му тяло, избледнелите очи, странните думи. Често ми се искаше да изтичам до мазето на улица „Волов“, да почукам на прозорчето, да вляза в уютната му, ухаеща на смола пещера и да чуя пак: „Малки цар! Инфант!“ Кой знае защо, не се решавах.“

„Мечтите ми бяха приземени и недетски. Мечтаех концертна зала и пълен касов сбор. Нямаше значение кому и какво свиря. Важното е, че след концерта тичах на касата, вадех чекмеджето с парите и тъпчех банкноти в пазва, джобове, в калъфа на цигулката, навсякъде. На вратата ме чакаха майка ми и баща ми; аз вадя столевките, давам им всичко и казвам: ето, хайде сега да купим бюфет! — после заспивах и сънувах този бюфет.“

„Той местеше поглед от лицето на баща ми към джезвето. — Никаква мисъл нямаше в този поглед, сякаш не правеше разлика между едното и другото. Ризата на гърба му бе покрита с ръждиви петна. Яка нямаше. Притегнатите му с тел панталони бяха без копчета.“

„За какво ли са се скарали бог и божията майка — мислех, заспивайки, — та ходи ту по земята, ту по небето?“

„Колко лесно! Ще науча езика на Сенките. Никой няма да разбира какво си говорим. И когато наистина вече няма как и дядо Георги тръгне с тях, те ще ме вземат със себе си.“

„После пристигаха Сенките. Настаняваха се удобно в мазето — вече бяхме стари познати и аз ги поздравявах на чешки — и започваха дълъг, тих разговор с Георг Хених. Аз седях напрегнат и го гледах в устата — да не би да изрази тя съгласие, да не стане и тръгне, накуцвайки с тояжката си подир Сенките.“

„Музиката задълго напусна нашия дом.“

„Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.“

Снимка: Пепи Михайлова

art-twig.bg