На 20 май Джо Кокър щеше да навърши 77 години. За жалост, съдбата си го взе много по-рано от нужното. Ако трябва да систематизираме спомените си от него, веднага ще се сетим за две неща – гласа и ръцете му.
Гласът беше инструментът, който го направи един от най-разпознаваемите певци на нашето време и звучеше като последното нещо, което ще чуем преди да ни изгонят от някой уиски бар в ранни зори.
Въпреки това тембърът му беше чувствен и притежаваше мекотата, с която да ни разтрепери в любовни песни като хитовите You Are So Beautiful и Up Where We Belong.
На второ място идват неговите ръце, които живееха свой живот по време на изпълнение, изстрелваха се в неочаквани посоки и се гърчеха в привидно случайни спазми – макар самият Кокър да настояваше, че спазва своя логика в тази лудост.
„Това съм аз, когато свиря на китара“, обясни веднъж той. „Това е моята версия на въздушна китара, просто свиря заедно с музиката. Така ръцете ми имат какво да правят“. И след това добави със смях: „Хората просто не знаят как да възприемат това, нали?“
„Когато за първи път постигнах успех, бях пияч на бира от Шефийлд. После катапултирах в света на американския рок“, казва Джо в интервю за британския „Телеграф“.
Джо Кокър, Джими Хендрикс, Джанис Джоплин и още десетки музикални легенди на хипи движението участват в култовия рокфестивал в Уудсток през 1969-а. Оттогава, по време на безкрайните турнета на Джо през следващото десетилетие, той дели сцени с „Ролинг Стоунс“, Род Стюарт и Хендрикс.
През 70-те Кокър затъва все повече в алкохолни оргии и дрога. Дотолкова, че понякога забравя думите на песента.
„Ако бях по-силен психически, нямаше да се поддам на изкушението. Но по онова време нямаше толкова клиники за рехабилитация както днес. Дрогата се намираше навсякъде и аз се гмурнах с главата надолу. Първите няколко години всичко беше окей. Обикалях Щатите с Джими Хендрикс и Джанис Джоплин. Никога не знаех какво ме очаква утре. Но нещата започнаха да се разкапват през 1972-ра. Попаднеш ли веднъж в този водовъртеж, е много трудно да се измъкнеш. Отне ми години да се изправя“, разказва Кокър.
Постига го с „малко помощ от приятел“. В случая – американката Пам Бейкър. През 1978-ма Джо отива за известно време в ранчото на Джейн Фонда в Санта Барбара, Калифорния. Пам по това време е директор на летен лагер там и голям фен на Кокър. Фонда ги запознава и те започват да се срещат. Женят се чак през 1987-ма и оттогава заживяват в Крауфорд. Предишната най-дълга връзка на Джо е със съгражданката му Ейлиин Уебсътр, която продължава от 1963 до 1976 година. „Пам ми помогна да се взема в ръце. Внуши ми да мисля позитивно. Бях на дъното, но тя ме накара да повярвам, че хората все още искат да слушат песните ми и ме убеди, че мога да избегна падението“, разкрива Кокър.
През 1983-а неговият дует с Дженифър Уорнърс Up Where We Belong от филма „Офицер и джентълмен“ става номер 1 в класациите и печели „Грами“ и „Оскар“. Отново тръгва по турнета. Миналата година той подобри собствените си рекорди в залите на Европа с албума си, който стана номер едно в Германия.
Джо Кокър има издадени 22 студийни албума и общо 40 – с концертните. През 2008-ма кралица Елизабет Втора го удостоява с Ордена на Британската империя. Последният концерт на Джо Кокър беше в Хамърсмит, Лондон.
Можеше да направи всяка песен своя
Феновете обаче гарантирано знаят с какво свързват Кокър през 50-годишната му кариера. Безбройните песни, които изпя, включват With a Little Help From My Friends и She Came in Through the Bathroom Window на Beatles, Feeling Alright на Traffic, The Letter на Box Tops, Unchain My Heart на Рей Чарлз и стриптийз хита You Can Leave Your Hat On на Ранди Нюман (неговият любим автор на песни).
Вероятно Джо Кокър ще бъде запомнен предимно като интерпретатор на чужди песни, но това не би било докрай справедливо – неговите характерни и напълно нови аранжименти на избраните сингли изискваха не по-малко творчество от самата им композиция.
„Това е може би едно от малкото неща, за които съжалявам, но сякаш винаги съм бил разочарован от композиторските си способности“, признаваше Кокър относно малкото собствени композиции в репертоара си. „Винаги ми се е струвало, че не допринасях достатъчно. Може би ако бях започнал по-рано…
Но истината е, че никога не съм свирил достатъчно добре на пиано, за да пиша песни, а така и не подхванах китарата, докато бях малък. Написал съм някои неща – с Крис Стейнтън направихме High Time We Went – но винаги е трябвало да разчитам на други хора, за да си набавям песни“.
Днес обаче мнозина помнят именно неговите версии на толкова много чужди композиции, и се изненадват, щом научат кои са оригиналните им изпълнители. Междувременно в последните си години певецът казваше, че все повече оценява всеки следващ свой концерт.
„Усещам, че има нещо специално всеки път, когато изляза за шоу“, каза той през 2008 г. „Не се грижех за себе си, когато бях млад, но имах шанса да се спра в по-късните години и да остана малко по-здрав малко по-дълго – така че ще продължа да забивам, както се казва, докато мога.“
