„Неверницата“ Яна Язова: Най-трудно простият човек казва две думи: сгреших и благодаря…

На 9 юли 1974г., в София е убита от комунистическите престъпници, великата Яна Язова по псевдоним, с истински имена Люба Тодорова Ганчева.

Истинското й име е Люба Ганчева. Първата й стихосбирка „Язове“, последвана от още две, е явление в тогавашната българска поезия. Стиховете в тях са толкова добри, че мнозина критици отказват да повярват в нейното авторство.

Сега нейното име е познато само на хората, изкушени от литературата. Била е обречена на задължителна забрава от народната власт, била е отхвърлена от писателския съюз, никой не искал да публикува произведенията ѝ и Язова потънала в мълчание, но продължавала да пише. Нейни произведения са издадени до 1944 г.

Дебютът на Яна Язова като поетеса е свързан с любовта ѝ към професор Александър Балабанов, 33 години по-възрастен от нея. Тази любов продължава през целия ѝ живот, но 10 години и от тях любовта им е следена, изследвана, описвана.

Нея я наричат дори „правописната грешка на Балабанов”, който пък проваля брака ѝ с милионера Ганчо Табаков, макар последният така и да не събира смелост да се разведе с жена си. Едни му се чудят, други му се подиграват, трети му съчувстват. Често пъти в няколко вестника едновременно излизат карикатури: елегантната девойка с кожа от лисица на нежния врат редом с тантурестия, неугледен професор с чанта под мишница, от която „надничат” луканки или бутилка вино. Защото проф. Балабанов е известен с вкуса си към хубавите мезета и мъжките питиета.

Странната им любов оцелява 15 години, но обещанието им да се обичат вечно остава непроменено до края на живота им. Двамата наистина се обичат и отчаяно търсят възможност да бъдат непрекъснато заедно – наемат тайни и явни квартири, пътуват заедно из страната, бягат за кратко в чужбина. С годините и болестите, които го налягат, раздялата им постепенно става факт. Яна Язова все пак се омъжва за друг. Но тя продължава да мисли за него, да се тревожи за здравето му, да му пише писма…

Балабанов никога не се развежда и през 1943 г. Язова се омъжва за Христо Йорданов.

Неверница

Когато след пладне приседна на прага
и чакам си стария мъж,
плета си чорапите вълнени, що ги и лятос обува,
и младото тяло, сякаш, тръпне от вечерна влага,
а вълната моите сълзи е гълтала не по веднъж —
и китки в градината не късам и нищо не ми се и чува…

Когато след пладне приседна на прага,
мини ми кажи, че ти много ме любиш…
Тъй плахо, с бърз поглед, кат моето робство тук, мрачен.
Ще видя, нехайно уж, клета, че аз съм ти драга,
Глава ще забия в чорапа, като че искам да кажа:„Ти себе си губиш със мене, омъжена.“ А огън — в моя поглед вторачен.

Треперя по-бавно да минеш: клуп след клуп сбъркана нищя…
Пръсти несръчни ще пуснат железните куки.
Но в твоето мило лице не ще се загледам аз нито веднъж,
че сухата моя съседка ни гледа от срещната къща;
но идва нощ, тя ще запуши и всички съседки пролуки…
Но идва нощ… И привечер още приспива ми стария мъж.

След 1944 г. за нея забравят, а в течение на няколко години най-близките й хора умират. Тя продължава да пише, а контактите й вече са само с ограничен кръг хора. В периода след първоначалното налагане на народната власт редица писатели са реабилитирани, дава им се шанс да преминат към „новото“, с компромис и доза самокритика. По разказите на съвременници на Язова се дава такъв шанс – ще се отпечатат романите й, но тя трябва да напише стихотворение за Сталин. На такава цена писателката отказва. Канят я да си вземе обратно ръкописа на „Левски“. Романът ще бъде отпечатан години след нейната смърт, благодарение на проф. Тодор Боров и журналиста Петър Величков.

Яна не е засегната от арестите и изселванията, но тъй като отказва да се приспособи към „шаячната правда“ и да подкрепя с перото си партията, е затисната като с надгробен камък от режисирана забрава. Не я публикуват, въпреки че по това време тя създава делото на живота си – историческата трилогия „Левски“, „Бенковски“, Шипка“. А когато изглежда, че има шанс романите й да видят бял свят, дори са включени в плановете на издателство „Народна култура“, получава обаждане по телефона. От „Работническо дело“ настояват да напише стихове, посветени на Георги Димитров. Яна Язова отказва любезно, но твърдо. Тихият й подвиг на честта не остава ненаказан. Романите й не излизат, докато е жива. Това обаче не я спира. Продължава да пише. Пише за кървавото време около 9 септември по начин, който буквално може да й струва главата. Новият роман се нарича „Соления залив“. И той е за чекмеджето.

Безпрецедентно е това достойно поведение на Яна Язова във времето, в което всички искат да са удобни. Докато в писателските среди почти я забравят, тя продължава да живее скромно с все по-намаляващи доходи след смъртта на съпруга си, да трака на машината и да почуква с лъжичка по любимата си кафеена чаша от скъп порцелан. Продължава да прави своята прочута баница сюзерена и да кани ограничения си кръг приятели и роднини на гости. Забавлява се, като им гледа на кафе. Дали някога е съжалявала, че няма деца? Не исках да създавам нещастници, казва Яна, чиято смущаваща хубост остава ненаследена. Продължава да върви изправена и елегантна по софийските улици в едни рядко неелегантни години, продължава да е спохождана от пророчески сънища и видения. Точно такъв сън я е отвел при професор Александър Балабанов като ученичка. Тогава 18-годишната Люба сънува протегната ръка, която я изтегля на върха, а лицето на протегналия ръката й напомня известната от снимки и карикатури физиономия на един популярен професор по класическа литература. Дали през 1974 година е предусетила какво я очаква? Нейни близки свидетелстват, че в последните месеци от живота си е била потисната, чувствала се е преследвана, заключвала жилището си с няколко ключалки и вериги. Тогава е на 62.

След като почти месец никой не я вижда и от апартамента й на ул. „Раковски“ започва да се носи ужасна миризма, съседи се обаждат в милицията. Пожарникари влизат в апартамента през прозореца и откриват разлагащото се тяло на Яна Язова. Из София се говори, че около врата й бил стегнат шнурът от пеньоара й, че вероятно е била отровена, после и удушена. Властите потулват случая. Докато разрешат на роднините да влязат в жилището, то е разграбено, подът е покрит с разхвърляни листа, а беловите на романите й липсват. Откраднати са и картините, и златните бижута, и бронзовият й бюст, изваян от Андрей Николов. Останалите мебели са продадени на публичен търг. Никой не се наема да потърси справедливост за мъртвата, въпреки че много хора в интелектуалните и писателските среди са настръхнали. На погребението й – Язова е положена в запечатан оловен ковчег – от страна на писателския съюз идва само Елисавета Багряна, носи венец. На следващия ден някой го е разкъсал и стъпкал.

Тъмна история

Историята на романа и смъртта на Язова тук става криминална. През юли 1974 г. пожарната разбива апартамента на ул. „Раковска“ в София, за да отнесат трупа на мъртвата писателка. Официално тя умира от естествена смърт.

Множество свидетелства обаче говорят за друго – Язова е била убита и оставена, за да се заличат следите от насилствена смърт. Голяма част от архива й изчезва, заедно с неиздадени ръкописи. В апартамента влизат Николай Хайтов и юрисконсулта на Съюза на българските писатели Аянов, отнасяйки ръкописи. Месеци наред ръководството на Държавния архив се бори да получи откраднатото, накрая успява, но със съмнението, че това е много малка част от написаното от нея. Впрочем, от жилището й изчезват и доста ценни предмети, като бижутата й, но съдбата им така и не става ясна.

В началото на 80-те години Хайтов обявява, че е написал роман за Левски и скоро ще го публикува. Това кара писателят Георги Томалевски да реагира и да заяви, че ако Хайтов се осмели да публикува под свое име открднат роман, той ще го разпознае и разобличи веднага. През 60-те години Томалевски, заедно с Димитър Талев, са поканени от Язова в дома им. Там тя им прочита части от романа си. Талев вече е покойник, но Томалевски помни прочетеното. Заедно с проф. Боров и Петър Величков започват разчитане и подготвка за издаване и той е отпечатан през 1987 г. Едва след 1989 г. Величков вече може свободно да разкаже за кражбата на ръкописите и заплахите след ненаписаното стихотворение за Сталин. В течение на няколко години Величков работи върху ръкописите, разчита и събира и така днес се радваме на новите издания на всичко, което е открито от архива на Язова – романи, стихове, книги за деца, афоризми.

Колко до Хайтов – не за пръв път е обвинен в кражба на чужди произведения. Като млад журналист Велислава Дърева го уличава в плагиатство. За кражбата на сюжети и дори написани произведения Хайтов на няколко пъти е обвиняван, но като близък до Тодор Живков му се прощава. Показателно е, че преди няколко години синовете му Здравец и Александър Хайтови губят делото срещу Петър Величков. Двамата претендираха за неимуществени вреди. Така в пряк текст съдът казва, че Величков е прав в разследванията си за ограбването на мървата Язова.

Днес на нейно име се провежда национален литературен конкурс в Лом. Постепенно градът възстановява паметта си за Яна Язова. В Сухиндол отдавна не я помнят. Но поне читателите могат да се радват на преиздадените й книги. Те са ярко доказателство за високото ниво, което стига българската литература благодарение на красивата писателка от Лом. Това пропуснахме да ви разкажем – по спомени на съвременници (а и видно от снимките) Яна-Люба е била изключително красива. Гледайки я, ти се струва, че надникваш в красотата на отдавна отминалото време.

Предлагаме ви няколко цитата на Яна Язова:

„Eдин звяр, допуснат в човешкото общество, може да превърне хората в глутница.“

„Най-опасният политик е простият. Защото той искрено и с чисто сърце няма да пожали никакви средства, за да направи всички хора като себе си.“

„Робът освобождава себе си само чрез грешките на тирана.“

„Не превръщайте мисленето в глухота!“

„Пътят на смъртта е най-краткият.“

„Най-трудно простият човек казва две думи: сгреших и благодаря. За него те са въпрос на чест.“

„Наградата и наказанието не идат отвън. Всеки сам себе си наказва и награждава.“

„Безкрайното голямо и нищото си приличат.“

„Грешките се разбират късно. Затова са грешки.“

„Да си оригинален не винаги значи да си свой.“

„Лицето на скромността, показано пред нас е обида, защото чрез него ни се изтъква, че ние сме опасни завистници.“

art-twig.bg