Август
С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.
И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша –
няма отиване, няма завръщане.
С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя –
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.
Тухла по тухла – цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.
Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник – сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.
Борис Христов
***
Августовска нощ
Това се случи с моя милост… Впрочем,
за да съм точен,
същинска случка нямаше във тоя
час край морето – всичко бе в покоя,
излъхван от тревите,
от звездите
и главно от един милиард щурчета,
които със назъбени крачета
като с триончета така трещяха,
че сякаш щяха
да разрушат, преди да стане ден,
бунгалото, тъмнеещо зад мен.
И тъй разкошно звездна бе нощта,
че всекидневните неща –
суетни, летни,
мимолетни –
със своите „Чудесно!“, „Цар си!“,“Браво!“
във бягство се отдръпваха стремглаво.
И бягаше не само суетата,
а с бързина, за мене непозната,
познатите ми зависти, омрази,
дребнавости, лъжи, фалшиви фрази
се стапяха, изчезваха далеч…
И към щурчетата с такава реч
обърнах се:
– Приятелчета мили,
стържете все така със всички сили,
пълнете ни ушите,
дано позаглушите
завинаги, не само за минути,
в нас чувствата на атоми надути,
та тъй да станем мъдри и дори
(макар че ще е трудно) по-добри!-
Говорих тъй на смях,
но не на тях,
и чувствах се голям под свода гъст
– а бяхме уж нищожества, уж атоми –
и всичко беше мир околовръст,
и красота изпълваше душата ми.
Валери Петров
***
Август
Навън е пек. Навън е клада.
Зной августовски. Зной нечут.
А мен внезапно ме напада
един невероятен студ.
Необясним и непонятен.
Незнайно откъде дошъл.
И срам-не срам, със радиатор
се топля. Като зимен вълк
със вкочанени зъби тракам.
Дали преди мен на света
не е забравил, боже, някой
една отворена врата?
Дали напразно без умора
се мъча, мръзнейки, сега
след себе си да я затворя…
Незатворима си, тъга.
Ще скърцаш ти на свойте панти,
додето някой божи ден
един друг земен квартирант те
закрехне тъжно подир мен.
Дамян Дамянов
art-twig.bg
