Марлене Дитрих или Синият ангел: Не харчете напразно целувките, но и не ги бройте (Галерия)

120 години от раждането на Марлене Дитрих. Вeликата актриса се отдаде  изцяло, без остатък и без страх на времето, защото това бе нейният начин да го притежава завинаги.

Като мъжете. Те също като времето си мислеха, че е тяхна. Но валидно бе обратното.

Като киното. Подобно на времето и мъжете то вярваше, че без него няма да я бъде. Тя го напусна, но не изчезна, а сля безсмърт- ната му магия с магията на собственото си безсмъртие. Фактът, че почина на 90-годишна възраст през 1992, е незначителна, забравена подробност.
“Пауза за една цигара, мис Дитрих плаче” – фразата е обичайна за режисьора Джоузеф фон Щернберг през 1930. Снима се “Мароко” – американският дебют на една не чак толкова млада, не чак толкова неопитна и не чак толкова неизвестна берлинчанка. Де факто и де юре мис Дитрих отдавна е мисис Зибер. Вече на 29, омъжена от седем години за асистент-режисьора от чешки произход Рудолф Зибер, майка на шестгодишна дъщеря. Ще остане негова съпруга до смъртта му през 1976. Нарича го най-добрия си приятел, най-сигурното пристанище, въпреки че са живели заедно само пет години. Марлене отглежда практически сама детето си, което споделя 24 часа в денонощието нейните комплекси, притеснения, триумфи и болезнен стремеж към съвършенство. На Мария Рива ще са нужни десетилетия, четири деца и стотици мемоарни редове, публикувани след смъртта на майка й, за да приеме кръста си на нейна дъщеря.

Марлене Дитрих

Никой никога няма да разбере коя е голямата любов на Марлене Дитрих. Законният й мъж? Дъщеря й? Четиримата й внуци? Щернберг? Хемингуей? Ремарк? Жан Габен? Много по-младият от нея музикант Бърт Бакарак, с когото обикаля света за триумфалните си концерти през 60-те и 70-те? Или някой недоживял победата редник от Втората световна война, когото Марлене гледа влюбено изпод войнишката си униформа от публикувана наскоро неизвестна снимка? Онези, които са я имали – пред камерите, в леглата, писмата и сърцата си – по правило мълчат до гроб. И остават нейни приятели. Също до гроб. Големият талант на Дитрих е приятелството – спасение на невъзможната й утеха за умрялата любов. Когато обича, го прави докрай. Покорно и гордо, всеотдайно и страстно. Като жена. Без пазарлъци. Като мъж.
През 1930 при снимките на “Мароко” мис Дитрих вече има минало не само като жена, но и като актриса – школата на Макс Райнхард; прочутото берлинско ревю на композитора Миша Шполянски ”Във въздуха нещо се носи”; десетина роли в неми и няколко в звукови филми. Славата й из Европа от “Синият ангел” (1929) вече е факт. Но “Парамаунт” бави разпространението на филма в САЩ, защото иска да го пусне заедно с “Мароко”. Набира ход рекламната машина. Студията и Щернберг готвят своя отговор на “Метро Голдуин Майер” и тяхната Грета Гарбо. Отговорът е доста зле с английското произношение, още по-зле със самочувствието и все по-влюбващият се Щернберг навърта дубъл след дубъл в преследване на перфектната артикулация, съвършения ракурс и идеалното осветление. Нищо чудно, че цигарените паузи зачестяват. Само Щернберг знае, че камерата ще превърне сълзите на мис Дитрих в бисери. Бързо ще го разбере и тя. Твърде е добра, за да е истинска. И твърде истинска, за да остане просто добра.

Ремарк пише“Триумфална арка“, вдъхновен от Дитрих

Материализира мечти

За великото тайнство на светлините и сенките трябва да се окажеш достоен. Убийствена диета, непрекъснати масажи за изтъняване на талията. Бинтове стягат глезените й постоянно, за да разнесат леката им пухкавост. За да скрие бинтовете от фотографите, Марлене не сваля широките панталони. Жадните обективи ги превръщат в неин стил. За една от песните в “Мароко”облича фрак, целува жена по устата и оттук нататък хомосексуалната култура ще я смята за своя икона. Пак в “Мароко” операторът Лий Гармс изобретява само за нея т.нар. северно осветление – вместо да освети лицето на Марлене само от една страна (като това на Гарбо), Гармс го прави и от двете, като подчертава скулите, дълбоките очи и високо вдигнатите, нарисувани с молив вежди. Успехът на “Мароко” сред публика и критика е умопомрачителен, въпреки че нито една от четирите му номинации за “Оскар” не се реализира. През следващите няколко години Марлене Дитрих влиза в историята като едно от звездните имена на стила glamour. Другите са Мей Уест, Карол Ломбард и съперниците Грета Гарбо, Джин Харлоу и Джоан Крауфорд. Смисълът на glamour комбинира значенията на чар, обаяние, магия и илюзия. Красотата на актрисите, запечатвана на филмовата лента с фанатизъм близък до религиозния, е равностойна на техните личности и авторитет. Те не са просто материал, а съучастници в създаването на мечти.
Втората световна война. Американски джип засича на смрачаване мъж и жена мокри до кости, опитващи се да заобиколят голо минно поле. “Какво искате? Кои сте вие? Медицинска сестра ли сте или какво?” Отговор: “Аз съм Марлене Дитрих, изгубихме пътя…” “Ако ти си Марлене Дитрих, тогава аз съм генерал Айзенхауер”, киска се войничето, докато ги качва на джипа. Тя обаче отвсякъде е Марлене Дитрих, която вече трета година заляга под куршумите из фронтовете на Европа. Ще се върне в Америка чак след победата. Безработен бивш фронтовак като повечето оцелели. Чековете й на филмова звезда нямат покритие. Но вече

Не е просто филмова звезда

Правителството на САЩ й връчва Медала на свободата, най-високото отличие за цивилен, а Франция я удостоява със званието “Кавалер на почетния легион”. По-важното е, че войниците никога няма да забравят годините, когато е била една от тях. За разлика от повечето си колеги Марлене приема войната не за част от рекламата, а като дълг на сърцето и честта. От 1939 германката Дитрих е американска гражданка. Не само, че е отхвърлила съблазнителните оферти на Хитлер, но е сред редиците на онези, които влизат в родината й като победители. Германците дълго няма да й простят. Ще стъпи отново в Германия чак през 60-те, все още полуприета, полуотхвърлена и ще бъде погребана в Берлин без официални почести.
След войната киното вече не е същото. Нито Марлене. Блясъкът на 30-те – неговите и нейните – е история. Седемте филма, направени с Щернберг – “Синият ангел” (1929), “Мароко”(1930), “Безчестна”(1931), “Шанхай експрес” и “Русокосата Венера” (1932), “Алената императрица” (1934) и “Дяволът е жена” (1935), остават като най-успешните в кариерите и на двамата. Те налагат и доизпипват в детайли класическия филмов образ на Дитрих – загадъчна, екзотична фатална красавица, чиято почти мъжка независимост импонира на жените, докато чисто женският й еротизъм обезоръжава мъжете. Подвеждащо пряма и опасно тайнствена.

Открита и непредсказуема

Под влиянието на Щернберг Марлене е станала прекалено независима и в същото време твърде затворена в създадения от него модел. Тя никога няма да успее да излезе напълно от него, въпреки няколкото успешни комедийни роли в романтичната комедия на Ернст Любич “Желание” (1936) и сатиричния уестърн на Джордж Маршал “Дестри язди отново” (1939). През следващите две десетилетия Дитрих снима с най-големите режисьори – Рене Клер, Били Уайлдър, Стенли Крамер, Алфред Хичкок, Фриц Ланг, Орсън Уелс. Партнира си с Джон Уейн, Жан Габен, Шарл Боайе, Джеймс Стюарт.

Цитати на великата холивудска звезда:

„Самотата не е просто нещо. Има дни и нощи, когато си мислиш, че няма нищо по-добро от самотата. Но има дни и нощи, когато не можеш да понасяш да си сам. От уединението можеш да се спасиш – от самотата никога. Уединението няма нищо общо със самотата.“

„За мен приятелството е по-важно от всичко. Който ме е разочаровал като приятел, е отписан и забравен. Приятели, които ни разочароват, са, така да се каже, осъдени на смърт. Който веднъж е познал благословията на приятелството, той има святото задължение да спазва законите му. Каквото и да се случи, правилата не се нарушават.“

„Следовница съм на прастар принцип – да бъда жена, която не изважда на показ интимните си чувства и която обитава пространство със собствени закони, недостъпно за другите.“

„Можеш да запълниш една празнина, както се пълни празна къща. Но не можеш да подмениш с нещо друго присъствието на един човек, обитавал тази къща, придавал смисъл на живота и за когото си можел да се грижиш. Каквото и да правиш, не можеш да прогониш от душата си спомена за едно живо същество – човек или животно все едно. Постепенно приемаш самотата. След време свикваш, но това не означава, че се примиряваш. Измъчваш се, без никой да дочува плач, без никой дълбоко да споделя твоята болка.“

„Не е проста работа да бъдеш приятел. Понякога се изискват нечовешки усилия да не нарушиш правилата. Но приятелството е най-важната връзка между двама души и е по-устойчива от любовта. Любовта (изключвам майчината любов) лесно се заменя. Но една ръка, подадена от приятел, е обещание, което никога не се забравя.“

„Всички се разделяме с майките си, с приятели, с децата си. Постоянно губим. Такава е съдбата ни. Колкото и да плачем, осъдени сме да губим. Осъдени сме да тъжим. Не ни е леко. Съжалението не е разрешение. Но не ни остава нищо друго, освен да съжаляваме.“

„Само една максима може да ни спаси: Опитай се това, което правиш за децата и семейството си, да не носи разкаяние и сълзи. Постоянно се изумявам колко жилава и трайна е скръбта. Що се отнася до мен, времето не лекува всички рани. Вероятно лекува повърхностни наранявания – но дълбоки рани, с положителност не. Белезите болят не по-малко от раните, колкото и време да е минало.“

art-twig.bg