„Приготви се да нямаш“ казва Иван Радоев през 1990-а. Няма такова нямане като това на 90-те. Ако го разкажа на тези, които още ги е нямало тогава – няма да ми повярват. Но ние така израснахме. „Няма“ беше мантрата на нашето детство. Заклинанието, което ни държеше крепки. Без съмнение тази проста и красива мелодия на липсата ни възпита. Лесна за произнасяне, лесна за тананикане – „НЯ – МА“.
Думите са на Иван Радоев – един от големите ни поети и драматурзи от втората половина на 20-ти век, мислител и гражданин.
Всички, които го познават, помнят, че той беше сладкодумен ироник. На млади години Иван Радоев е бил саркастичен, сам си го признава, но последните двадесет години от живота му, той беше над злобата на деня.
Няма български драматург, който да е понасял такива дирижирани удари, а той на маса ги разказваше като изкусен фарсьор. Умира на днешната дата преди 27 години.
СМЪРТ, СМЪРТЧИЦЕ
Смъртчице любима, смъртчице добра,
вече е към края нашата игра.
Дълго ти ме дебна, дълго аз се крих.
Весело ми беше, хубаво ми беше,
но се уморих.
Често съм те лъгал, мила моя, знам.
Спри на оня ъгъл и ме чакай там.
Няколко лалета ще ти набера,
смъртчице любима и неумолима,
смъртчице добра.
Строго ме следеше твоят поглед чист.
Кротко ти търпеше всеки мой каприз.
Цял живот избирах: подвиг или грях.
И не подозирах дълго ли умирах,
кратко ли живях.
Във реката Лета ти ме изкъпи.
С мраморна целувка очите ми склопи.
С нежните си пръсти косите ми среши.
Хубав запознай ме, весел запознай ме
с другите души.
Смъртчице любима, смъртчице добра,
вече е към края нашата игра.
Ето ме пред тебе – гол, студен, смутен.
Ти не ме оставяй и не ме забравяй,
и мисли за мен.
Цял живот избирах: подвиг или грях.
Дълго ли умирах? Кратко ли живях?
Може би осъден или оправдан –
аз – Иван светецът, аз – Иван светецът
грешникът Иван.
ДРЕВНА КРЪВБългарийо!
Родино моя! Земьо!
Последният бедняк да съм на тоя свят,
да нямам нищо повече да вземам,
да нямам ни любов, ни верен брат,
дори нозете ми по пътя да изсъхнат,
дори ушите ми от старост да заглъхнат,
дори очите ми да се напълнят с мрак –
Българийо, аз пак
ще найда път до твоите балкани,
по ударите на кръвта си ще открия
най-хубавия явор в твоите балкани –
от него звучна гусла ще извия.
И като древен воин след победи
ще седна там под старата гора,
докато струната се скъса и приведен
от песни се задъхам и умра.
art-twig.bg
