Бранислав Нушич: Бракът е препоръчано писмо, обикновено адресирано неправилно, което е интересно само докато е затворено…

Бранислав Нушич е роден на днешната дата 20 октомври 1864 година. Пише разкази и фейлетони, в които разобличава военнолюбивите интереси на сръбското правителство и изразява чувство на любов и симпатия към българския народ. Автор е на комедиите: „Обикновен човек“, „Свят“, „Околосветско пътешествие“, „Автобиография“ и „Госпожа министершата“. Написал е учебник по реторика. Особено популярна е неговата книга „Автобиография“. Ето какво споделя в книгата авторът:

1. Кариеристите на оставят никаква следа себе си, освен бивши приятели.
2. Знанието има граница, докато незнанието няма.
3. Всяка жена е актриса. Колкото е по незабележима, толкова е по-голяма актриса.
4. Бракът е книга, която с радост се чете в първото издание, по-рядко във второ, а когато поради давност се превърне в класика, губи всякаква стойност.
5. Бракът е една от малкото исторически прояви, при които завоевателят се подчинява на победения.
6. Бракът е препоръчано писмо, обикновено адресирано неправилно, което е интересно само докато е затворено.
7. Бракът е договор, при които щом веднъж в живота човек каже „Да“, се задължава да го повтаря цял живот.
8. Всичко, което краси човека като човек, вече е открито и у животните: и трудолюбието, и разумът, и хубостта и честността, и искреността, и всичко друго, но онова, което загрозява човека като човек, още не е открито у животните. И човекът, това нищожество, иска да се нарича цар на животните!
9. В любовта най-опасното нещо са отсъствията.
10. Първата любов е опасна само когато е последна.
11. Истината често е по-непостоянна от заблудата.
12. Моята сестра няма ябълка, но аз имам ножче!
13. Всички древни народи, които са носили рокли, са загинали. Но трагедията на човечеството се състои не толкова в това, че тези народи са изчезнали, а в това, че те са изчезнали, а роклите са си останали. Тук има още едно странно обстоятелство: ако роклята наистина е символ на податливост и мекушавост – поради което са загинали и народите, които са я носели, – как да се обясни фактът, че и до днес тя се е запазила като униформа на представителите на силата – царете, поповете и жените.
14. Национално въодушевление е, когато тълпата вика, но не знае защо вика.

ИЗ „АВТОБИОГРАФИЯ”

„Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография. Ако човешкият живот има някакъв предговор, той е от такова интимно естество, че за него изобщо не се пише…

Преди време срещу мене бяха започнали цяла хайка. Всичко живо, което беше хванато от крастата да пише, започваше да се чеше о мене и аз бях станал нещо като домашно упражнение за всички ония, които, разбира се, започваха своите литературни упражнения с критика. Всички те доказваха шумно, че у мене няма нито духовитост, нито талант. След като ми създадоха по тоя начин известна репутация на човек, лишен от духовитост и от талант, започна да се шушука, че тая репутация била достатъчна квалификация за мен да бъда избран за член на Академията на науките и изкуствата и че всеки момент вече мога да очаквам това да стане. И тъй като всеки академик е длъжен да си напише автобиография, то аз реших да събера, докато е още време, материалите за своята. Защото на нашите академици за тази работа са им необходими по няколко години, а има и такива, които така си и умират, без да довършат това толкова велико и важно дело, поради което днес нищо не знаем нито за техния живот, нито за научната им дейност. Ето от тия съображения се ръководех, когато започнах да пиша тая книга…

Трима из една душа поехме ние още от първия миг след моето раждане пътя на живота. Когато за първи път съм се засмял в майчините скути, от тоя смях съм се родил аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути сянка на грижа е легнала на челото ми, от тая грижа съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути съм заплакал, от тоя плач съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота.. .

Когато тръгнах в прогимназията, баща ми произнесе една дълга реч, убеждавайки ме, че сега вече трябва да стана по-сериозен и да помисля за своето бъдеще, мама ме благослови, а лелите ми плачеха потресени, сякаш съчувствувайки ми за мъченията, които ми предстояха. В своята реч баща ми особено наблегна на това, че сега трябва така да се старая, че той да се гордее с мене. Аз приех много присърце тия негови думи и вероятно щях да ги изпълня, ако учителите нямаха нищо против това. Спомням си, че само веднъж, в час по гимнастика, се проявих така, че баща ми да може да се гордее с мен, но си разбих носа. Иначе по другите предмети бях… пази боже. Това, което попът казваше за учителите — че в час по смятане говорели за закон божи, а в час по рисуване за слънчевото затъмнение, — аз го вършех тъкмо наопаки. Ако учителят ме питаше нещо по закон божи, аз му отговарях за слънчевото затъмнение, а ако ме питаше по смятане, аз му разправях нещо от катехизиса. При малко по-добра воля от страна на учителите, именно благодарение на тоя факт — че никога не отговарях това, за което ме питаха, те можеха да открият в мене известен политически талант. Но те не забелязваха това и тук е зародишът на всички недоразумения между тях и мен. И естествено в края на първата година аз пропаднах на изпитите по три предмета и останах да повтарям първи клас.

Добре си спомням тоя свой първи успех в живота. Сутринта, преди да тръгна за изпит, мама ми облече пак новите дрехи с колосана дантелена яка, изряза ми ноктите, вчеса ме на път, сложи в джоба ми чиста кърпа и ме целуна с думите:

— Дано ме зарадваш, синко!

А татко, като отидох да му целуна ръка, каза:

— Сине, това е всъщност първият ти сериозен изпит и първата ти стъпка в живота и аз искам да те възнаградя за успеха. Ако се върнеш от изпита и ми кажеш, че си го взел, ще получиш тоя дукат — и ми показа един съвсем нов златен дукат, — а ако те скъсат, можеш спокойно да не се връщаш у дома, защото ще те пребия от бой.

След като се провалих благополучно на изпита, аз се спрях пред училищната врата и започнах да размишлявам:

„Боят няма да ми избяга, а дуката няма да получа — двойна загуба. Какво би било да остане само едната. Нека да ям бой, щом е неизбежно, но да взема и дуката.“

В миг ме осени щастлива идея и тръгнах по улицата, подскачайки от крак на крак.

Влязох възторжен и весел при татко и при мама, целунах им ръка и извиках:

— Издържах, издържах с отличен!

Сълзи на радост се търкулнаха по страните на мама и татко. Татко бръкна в джоба си, извади новия дукат и ми го даде, като ме целуна по челото.

Разбира се, след това аз изядох боя, но поне изядох и дуката. Впрочем това е дреболия, която споменавам между другото, само да констатирам, че веднъж в живота си съм взел хонорара и на един бой.

art-twig.bg