Звездите си заплетоха лъчите.
В батериите няма йонче ток.
И бяла мечка, вързала кънките.
И меденки с отдавна минал срок.
Пластмасови гирлянди във кашона,
прибрани със замах на две – на три.
От поглед само златото се рони
и чувствам как ще захвърчат искри.
И всичката украса боклучава,
която цяло лято само пречи…
Но дойде ли декември – нещо става.
Дали аз ставам празнично човече,
дали са ме облъчили с реклами,
дали по навик стар ей тъй си плача…
Играчките се галят във дланта ми,
наперват се, накриво се закачат,
блещукат със такава смешна гордост,
искрят с пукнатини като с медали,
и стъкленото жълъдче е орден
за времето – че сме го преживяли.
И ние сме трогателни играчки,
повредени, олющени, чупливи.
За близките си само нещо значим.
И има дни, в които сме щастливи.
Мария Донева
