Драган Тенев – летописецът на бохемска София (Снимки)

Баща му е художник (Димитър Тенев), а майка му Северина (Ружа Драганова Тенева) – първата българска поетеса, завършила Сорбоната. Драган Тенев следва юридически науки в Италия, завършва право и държавни науки през 1944 г, както и философия през 1951-а.

За участието си в Отечествената война е награден с Орден за храброст. В продължение на 25 години е активен юрист, след което се отдава само на творческата си дейност.

Автор на книгите: “Малки разкази за велики хора”, “Чудната история на изкуството”, “Стъпалата на славата”, “Цветни картички от…” , “Малки разкази за велики художници”, “Дъбът или животът на Вазов”, “Тристахилядна София и аз между двете войни”, “Писма до Северина”, “Стари моментни снимки без ретуш”. Основател и водещ на предаването “Минаха години” на БНР.

Заради приноса си за популяризирането на българското и световното изкуство е наричан българският Кенет Кларк. Владее френски, италиански, немски, руски език. Носител на две национални награди за детска литература – за сценария на “Приказки за изкуството” и за книгата “Вечно зеленото клонче”. Удостоен е с орден “Кирил и Методий” I степен.

Представяме ви изтъкнатия български интелектуалец чрез една глава от книгата му „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”:

Баловете

„Една от най-пищните страници на светския живот в София бяха баловете. Тяхната страница се „разтваряше“ някъде около началото на месец декември и завършваше чак към края на март. През тези четири студени зимни месеца в столицата ставаха обикновено по десет-петнадесет големи бала, без, раз¬бира се, да се смятат другите многобройни светски срещи –соарета, матинета, танцови вечери, квартални вечеринки, чайове, танцови забави из разните затворени клубове, но естествено и приемите в най-богатите градски семейства, средища, както казваха някога, на „каймака“ на софийското общество.

Сред балните зали, из които ще пообиколим сега, най-старата между всички тях бе съществуващата и до днес зала на Военния клуб – една от най-хубавите, издържани изцяло в стил на виенския барок сгради в цяла София. Само за сведение ще ви кажа, че тази архитектурна перла на бул. „Цар Освободител“ е била построена още през 1893 г. по план на талантливия чешки архитект Антоан Колар, проектирал по-късно и паметника на Васил Левски. Когато бях още малко момче, през 20-те и 30-те години, в залата на Военния клуб освен балове даваха и концерти. Именно на един концерт там през 1931 г. аз чух заедно с родителите си прочутата примадона на Метрополитен опера в Ню Йорк Грейс Мур, която стана по-късно известна филмова звезда.

Втората по големина бална зала в града ни през онези далечни дни беше залата на Градското казино, построена също като „клуба“ в края на миналия век. Впрочем в това казино през 1911 г. бе свирил онзи камерен чуждестранен оркестър, чиито оркестранти бяха се издавили до един по-късно при корабокрушението на големия океански лайнер „Титаник“. През 1928 г. пак в същата бална Зала бе избрана и първата „Мис България“, а през 1933 г. в нея пя прочутият филмов актьор на „Метро Голдуин Майер“ Хосе Мохика, чийто костюм ентусиазираните софиянки разкъсаха още на софийската гара при неговото посрещане. Днес вече там е наредена прекрасната експозиция на Софийската градска художествена галерия, в която могат да се видят не един от шедьоврите на нашето изкуство от епохата между двете войни.

До построяването на голямата зала „България“ към средата на 30-те години, разбира се, в София имаше, макар и по-малки, още две хубави и уютни зали – онази на Алианс Франсез на пл. „Славейков“ и залата на БИАД. Или, с други думи, днешната зала на Съюза на научните работници на ул. „Раковски“ № 108, ала когато на „сцената“ се появи дългоочакваната зала „България“, тя изведнъж затъмни славата на всички свои стари предшественички.

Някога, за да попадне човек на големите софийски балове, които се организираха било от столичните лекари, художници, архитекти, адвокати или която и да е друга обществена група, не стигаше човек просто да си купи билет и да се вмъкне с него на техния бал. Имаше преди това някои „дребни“ формалности. Няколко абсолютно задължителни предварителни условия, без които посещението на такова тържество беше практически неосъществимо. Първото от тези условия – най-строгото според мен – бе човек да е получил предварителна лична покана за същия бал. На второ място беше задължително да отиде на него облечен само с вечерно облекло, което означаваше за мъжете смокинг или фрак, а за дамите дълга вечерна рокля. Последното условие – впрочем и най-лесно изпълнимото – бе да заплати неевтиния входен билет, който обаче в рамките на тогавашния стандарт на живот бе по силите дори на човек от „средна ръка“, както казваме ние, българите. Естествено, целият този „ритуал“ от препятствия бе създаден не от някакъв каприз или пък от самоцелен снобизъм, но най-вече за да се избегне попадането на баловете на „дисонансни“ гости. Независимо от това дали те са милионери или „санкюлоти“.

За любимата улица „Цар Иван Асен II“

Улица “Цар Иван Асен II” е популярна и с малките си магазинчета, които я правят още по-цветна и любопитна. Обитателите им сякаш формирали свой различен и интересен свят, или поне така изглежда от спомените на още един от живелите там – Драган Тенев: “Нека почна най-напред с обущарите на махалата – Любо, Сандо, Станко и Милан. Те работеха в миниатюрни дървени барачки, където можеха да бъдат подновени и най-разкапаните обувки, каквито сегашните не могат дори да си представят. Но нашите първи обущари не бяха само умели занаятчии и макар и простоватички бяха преди всичко друго добри хора. Щом някой от нас избягваше от училище през зимата, те го приютяваха от сърце в отоплените си с кюмбета барачки и той можеше да си стои там колкото иска в разговори, почващи от политиката и свършващи обикновено със сексуалния живот в махалата.” По подобен начин живеят бакалите, хлебарите и другите обитатели на улицата. И до днес там работи хлебарницата със собствена фурна, която е една от най-старите в София и пред която все още се извиват опашки за хляб и козунаци. Между приятната атмосфера на ключари, пекари и други са се настанили и красиви графити, които пък от своя страна напомнят за съвременността.

Властници или силни на деня.

На младини за щастие аз можах да присъствам на много софийски балове и от онези безгрижни времена съм запазил великолепни спомени от десетки хора, от приятни подробности, от превъзходни танцови оркестри или пък индивидуални изпълнители от кратките бални програми, организирани тогава главно „за отмора“ на публиката. Междувременно един от незабравимите образи на тези малки програми беше прочутият тогава куплетист Стоян Миленков – един безкрайно интересен майстор на естрадата и китарист, който изумително умееше да импровизира текстове от сцената, „възпявайки“ в тях някой от присъстващите гости на бала или пък актуалните събития на деня, в който ставаше самият бал.
Друг незабравим спомен, останал ми от онези вечери, са дамските парфюми, с които тогава дамите повишаваха своята привлекателност. А така също и техните бляскави тоалети, шити в много случаи специално за някои от самите балове.
Междувременно нека да ви разкажа една забавна история на темата „бални дамски тоалети“. И така, навремето в София имаше един „бутик“ на ул. „Търговска“, притежание на богатия търговец Голдщайн, който редовно внасяше в София от Париж, Виена и разни други градове прекрасни вечерни рокли-модели. Тези скъпи облекла се внасяха само по два екземпляра и ако единият от тях се продадеше в София, другият обезателно трябваше да бъде продаден в провинцията. В никой случай в столицата. За зла чест на една вечер през 1937 г. на бала на художниците в София в зала „България“, която Дечко Узунов и Иван Пенков бяха превърнали в истинско „морско дъно“, се появи млада красавица в скъп „уникат“ на Голдщайн. Всички мъже се разхълцаха от възхищение и не една дама отправи завистлив поглед към прекрасната рокля. Но ето че след 12 часа в залата се появи най-неочаквано и друга млада красавица с досущ същия тоалет. Настъпи объркване. Двете жени се гледаха като изумени. И не можеха да кажат нищо до момента, докато едната – тя се оказа дама от Русе – просто избяга от залата, а другата се разплака горко. Какво е преживял на другия ден бедният Голдщайн, не мога да ви кажа, но въпреки гафа балът продължи и ние танцувахме до зори.

Една от най-приятните „подробности“ на софийските балове някога беше тяхното „озвучаване“. То ставаше не със записана музика, а винаги само с оркестри. При това с оркестри от висока класа, които не познаваха паузите и свиреха непрекъснато от 10 ч вечерта до 4 ч сутринта на другия ден. Сред всички тези оркестри, естествено, на първо място тогава се нареждаше джазовият оркестър на Асен Овчаров, човек, у когото музиката беше част от самия него. Цигулар в прочутия му оркестър беше незабравимият Сашо Сладура, за когото е чувал всеки софиянец. Там извън него свиреха още саксофонистът Дарчо Сакеларов, който по-късно основа джаза на „Оптимистите“, тромпетистът Кованеца и редица други прекрасни изпълнители. Повечето от тях пееха превъзходно на микрофон. При това изпълняваха не само популярните в онези дни шлагери, които шестваха по филми, като „Бродуей мелоди“, филмите на Фред Астер, Марика Рьок, Илзе Вернер, Вили Форст и т. н. Онези от вас, които имат възможност да гледат всеки петък сутрин след 9 ч предаването „Добър ви ден“, могат да чуят някои от тези стари песни, които аз се опитвам да възпроизведа, пеейки ги без акомпанимент. Ако не друго, те поне връщат отшумелите спомени на много софиянци, старци като мене.“

©Драган Тенев, „Тристахилядна София и аз между двете войни“, София, Български писател, 1997, с. 292-295